- Сцена:
Вървя си по пътя. На тротоара има дупка. Падам в нея. Чувствам се загубен, без надежда. Не съм виновен. Безкрайно дълго се мъча да изляза от нея.- Сцена:
Отново вървя по същата улица. На тротоара има дупка. Държа се, като че ли не я виждам, и отново падам в нея. Не мога да повярвам, че пак съм в същото положение. Но наистина аз нямам вина. И пак дълго време, докато се измъкна.- Сцена:
Вървя по същата улица. На тротоара има дупка. Отново падам в нея, по навик. Очите ми са широко отворени. Знам къде се намирам. Аз съм си виновен. Бързо се измъквам.- Сцена:
Вървя по същия път. На тротоара има дупка. Заобикалям я.- Сцена:
Вече вървя по друга улица.от Будизма, цитирано от Х. Песешкиан А. Ремерс (2013, стр. 92)
Наистина ли ми се случва всичко това отново? Другите ли ми го причиняват или Аз самият?
Какъв е пътя? Кой носи отговорност?
През тази история ще разгледаме етапите, през които преминаваме по пътя към откриване на себе си. Грешките, които допускаме и сме допускали. Тези грешки, които ни помагат да се изградим отново. Необходимите такива – най-болезнените, но и най-трансформиращите. Тези, от които излизаш по-силен и по-вярващ в себе си.
Вероятно не съществува човек, който не е изпадал в „дупка“. В определени моменти всеки се е чувствал изгубен. Всеки е търсил причината за неговото страдание – навън. Проблемът обаче идва именно от това. Ако ние обвиняваме външни хора и ситуации за нашето страдание, то най-вероятно сме зациклили в началото на историята. Поставяме отговорността за нас и нашето страдание в ръцете на другите. Оставяме контрола за собствените си преживявания на някой друг и така избягваме да носим отговорност за нашите действия и изборите, които правим.
Когато се намираме в такава ситуация, в която смятаме, че „не сме виновни“, е време да спрем и да се запитаме: „Къде съм аз?“, „Каква е моята отговорност?“, „КОЙ МЕ БУТНА В ТАЗИ ДУПКА?“. Дали сам не паднах в нея? Кой върви по избраната от мен улица? Дори да не успеем да прозрем зациклянето, има и добра новина. Обикновено чрез болка или страдание успяваме да се опознаем, успяваме да разберем какво искаме и какво не искаме.Тук не са необходими обвинения. Нужно е осъзнаване и приемане на собствените емоции и чувства. Без съдене. Все пак тези ситуации идват да ни учат. Дори да боли, да изглежда безнадеждно, нищо не идва в живота ни без причина. Когато се обърнете назад, преминали през пътя, разбирате защо сте паднали тогава.
Изненадан съм и боли
В първия етап ни връхлита изненадата, разочаровани сме, смятаме, че не е справедливо. В тази ситуация разбираме какво е да боли и да се чувстваш уплашен. Но нека не бързаме да съдим „старото“ си Аз и хората паднали за първи път в „дупката“. Това е началото на пътя, който ще извървим, за да стигнем там, където е необходимо и най-добре за нас. Тук смятаме, че някой друг ни бута в пропастта, макар да е истина, че ние не гледаме къде вървим. Имаме нужда от много усилия, за да излезем.
Изборът – виждам или не
Вторият етап ни показва защитните механизми, с които си служим. Ние виждаме дупката, но избираме да се държим така, сякаш не я виждаме. Силен начин на съзнанието да каже: „Не искам пак да ме боли и затова ще го играя невиждащ“. Не признаваме, че има проблем, въпреки че той е пред очите ни. Обикновено тялото ни се фокусира върху изпратените сигнали от мозъка за предупредителна опасност. Така вместо да поемем по нов непознат път (непознатото е непосредствена опасност за нас), избираме да продължим по познатия. Тези защитни стратегии се използват с цел да се запази целостта на организма и да се предотврати болката, която може да почувстваме. Подобен начин на сляпо мислене обаче в бъдеще ни носи по-силна болка, тъй като самите ние не желаем да „видим“, и на практика се самозалъгваме. Вината още се поставя във външни обекти. Все още някой друг ни причинява страдание. Отговорността е в другия, а не в нас. Отново ни заливат чувства на отчаяние и самосъжаление. И тук борбата за измъкване е дълга.
Широко отворени очи
Трети етап добре описва изградените вече механизми, натрупани на база минал опит (1-ви и 2-ри етап). Тук човек попада, тъй като не знае какво друго да прави. Той е изградил такива модели на поведение, които са затвърдени, защото са повтаряни многократно. Паметта за отминали събития е кодирана дълбоко в нашето подсъзнание. В тази част от историята ние все още нямаме база за сравнение. Тук обаче опитът ни придобива и благоприятна форма. Помага ни да „държим очите си широко отворени“. Това ни кара да видим и разберем, че ние сами сме тръгнали по същата улица. Не сме внимавали достатъчно и отново сме паднали на добре познатото място. Вината вече се търси в дълбочина и не е насочена към външен източник и обстоятелства. Отговорността за страданието е в нас самите, отговорността да се измъкнем – също. Излизаме лесно. „Топката е в нашето поле.“ Това е началото на най-трансформиращата промяна. Тук вече се учим как ние сме отговорни да бъдем щастливи. Обикновено любовта към себе си се развива.
Промяната
В етап четвърти вече дишаме и сме започнали процеса на изцеление и осъзнаване. „Сглобили сме парчетата от себе си.“ Превързали сме раните от паданията в една и съща дупка. Приемаме отговорността за действията си и ситуацията, в която се намираме. Осъзнаваме, че имаме контрол над живота си и го поемаме. Знаем къде е дупката, но знаем и как да я заобиколим. В тази част от историята идва изкушението. Искаме ли да паднем отново или ще продължим напред, научили вече уроците си. Ще заобиколим ли дупката? Ще оставим ли добре познатите стратегии на мислене и действия в миналото?
Обичам се
В пети етап ние вече сме преминали през „изцелението“. Процесът е завършен. Знаем къде е дупката, знаем и къде сме ние. „Изкушението е зад гърба ни.“ Тук решението е осъзнато и зряло. Аз избирам себе си. Аз вървя по друга улица.
